You are here:   Home Други Топ Защо любовта е черно-бяла?

Защо любовта е черно-бяла?

Петък, 29 Юни 2012 16:47 Георги Инджов

Месец след полуфинала за Купата на България, а след това и финала в Бургас, много се изписа и изговори за онези деца, младежи, бащи и дядовци с черно-бели шалчета и знамена, които подкрепяха отбора си неистово през целите 90 минути на двубоите.

Много коментатори и анализатори се опитаха да обяснят каква е тази обич и тази привързаност към пловдивското "Локо". И най-точната дума за това е, че се опитаха... Необяснимо и неразбираемо е за хора, които не са предани на черно-белите да вникнат в същността на тази любов. Благодарим им от сърце че най-накрая  забелязаха едно явление, което няма аналог в българската действителност. Това че можеш да обичаш, да страдаш и да вярваш, че все някога и на теб ще се усмихне съдбата, без да го натрапваш постоянно из цялото медийно пространство, а когато не се получи да ти е виновен целия свят. И най-важното, тук не става дума да правиш нещо с цел да бъде отразено. Това е винаги така, без значение дали любимият ни "Локомотив" е в А, Б или не знам коя група, без значение дали бие или пада... Тук, на "Лаута" водещата дума е Любовта към черно –белите. Ще се опитам, да ще се опитам, защото едва ли един човек би могъл да опише какво е това което ги кара всички тези хора така да боготворят своя отбор. Клиширано е да се каже че това е религия.... не, не е религия. Това е обич. Обич истинска, безкористна, всеотдайна и неподправена. Обич в най-чистия и вариант. Обич към Локомотив Пловдив.

Ние привържениците на "Локо" Пловдив имаме малко мигове да възход и може би затова така ревностно ги ценим за разлика от преялите с титли и купи столични грандове и други казионни отбори.

Ще Ви върна назад в годините... 1983г. Полуфинал за Купата на Съветската армия на стадиона в Ихтиман. Тогава "Локо" Пд победи "ЦСКА" с 3:2. Победи на терена, а на трибуните резултата беше  разгромяващ. Въпреки, че Ихтиман е само на шестдесет км. от София. Огромна маса народ тръгна от Пловдив в подкрепа на своята мечта и доживя да я постигне. Специални влакови композиции, върволица от коли по магистралата окичени с черно бели знамена и шалове. И всички с надеждата че най-накрая и любимият Локомотив ще достигне до своя трофей, който все се е изплъзвал през годините. Победа над "ЦСКА", победа и на финала и най-накрая купата бе в Пловдив изложена на Главната и на "Лаута".

Но истинската драма предстоеше - онзи паметен мач с "Черноморец"- бараж за влизане в А група. Бяхме загубили първия двубой в Бургас с 2:1. Само на един гол от заветната цел.

Няма такава публика която да изпълни стадиона още в 14 часа въпреки зверската жега в Пловдив и то при положение че мача бе от 18 часа. В ранния следобед нямаше празно място на "Лаута", а хората продължаваха да прииждат и към 15 часа след като полицията спря достъпа до стадиона се наложи  да се щурмуват оградите макар и те да бяха охранявани с кордон от полиция/милиция тогава/. Няма такава картинка - когато започнаха да прескачат фенове на едно място, всичката полиция отиваше да ги спре, а през това време там, където е останала по рехава охрана следваше моментална атака и пак нахлуване в стадиона. И така на няколко пъти. Нищо и никой тогава не бе в състояние да ни спре. Поне така си мислехме в този момент.  Не само по трибуните, на пистата нямаше къде игла да хвърлиш. Хората бяха насядали на пистата буквално до тревата.

И като се почнаха едни положения, греди… 5 ли бяха 7 ли бяха... а гол не влизаше. Уважаваният от нас Любомир Шейтанов /вратар на "Черноморец" тогава/ след мача целуваше гредите! То добре че и не влезе гол, защото в този миг мача свършваше. Никой и нищо нямаше да е в състояние да удържи хората по трибуните. Еуфорията беше огромна... затова и мъката след мача бе дваж по-голяма. След последния съдийски сигнал всички стояха на трибуните, никой не си тръгваше и всички вкупом  не вярваха на очите си, че наистина в мач който се игра на една врата гол нямаше. Няма по истински сълзи от тези на локомотивеца. И никой не кълнеше съдията или пък някой друг да му е виновен... просто приемаше участта си че отново и отново, оставаме на сантиметър до триумфа. И както в цялата история на Локомотив разликата между скръбта и радостта  винаги е само на косъм разстояние. Отвори се нова възможност за допълнителен бараж за влизане в А група и тогава поне 30 000 /тридесет хиляди/ !!! души изпълнихме ст.”В.Левски” за мача срещу Осъм Ловеч... и като се почна пак една драма... ние поведохме те ни изравниха... та чак в продълженията стигнахме до заветното 3:1... е няма такава мъка и възторг събрани на едно място.

А всичко това е само кратък щрих от цялата ни история събран в два месеца време... Време в което се хвърляш от едната крайност в другата и обратно. Само човек, които безрезервно обича своя отбор е способен да понесе всичко това и следващият мач отново да е на "Лаута". Без значение с кой играем, пак със свито сърце до последно да се надява че ще победим. При нас лесни мачове НЯМА, дори и да бием то почти винаги е с едно на „мъка”. Всичко е изстрадано до последния миг. Не случайно вървеше и този анекдот „Кога Локо Пловдив ще стане шампион” и отговора беше „Когато падне стадиона”... е падна. За това и всички сме там и ще бъдем, защото любовта и страданието са неразривно свързани с любимият ни Локомотив. Ето за това - ЛЮБОВТА Е ЧЕРНО БЯЛА, а непосветен трудно може да го разбере.

Автор: Георги Инджов

Снимки: Цветан Инджов/ SportaBG.com