SportaBG.com е спортен български портал. В сайта можете да намерите хиляди новини от света на спорта, авторска фотогалерия, прогнози, резултати на живо и други

Посетихме италианския град Тренто, за да видим как тренира отбор номер №1 в съвременния волейбол - „Итас Диатек Трентино”. Негов наставник е селекционерът на националния тим за мъже на България Радостин Стойчев, капитан е звездата на родния волейбол Матей Казийски, а част от състава му е и националът Цветан Соколов.

Именно Стойчев и Казийски написаха златните страници от историята на клуба, като още в първата си година на Апенините изведоха „Трентино” до шампионската титла, а в следващите три поредни - и до световния и европейския връх в клубния волейбол. Нас обаче ни интересуват повече въпроси около националния отбор на България, на който му предстоят тежки мачове за класиране на олимпийските игри в Лондон това лято, и най-вече атмосферата в неговия щаб след бурните емоции през миналата година.

- Г-н Стойчев, какво ви коства оставането начело на националния отбор след всичките драми, които се получиха през миналото лято?

- Оставането наистина ми коства много, защото аз имах твърдото намерение да си подам оставката, когато дойдох в София последния път. Причината, поради която останах начело на националния отбор, е фактът, че не бих искал тази част от хората и от феновете, които наистина искат нещо добро да се случи на българския волейбол, да си помислят, че съм се отказал, защото е трудно.

На мен работата в националния отбор не ми носи никакви позитиви. За съжаление! Но аз я приемам като много голяма отговорност и я върша с много голямо желание, защото искам, ако мога, да направя нещо за българския волейбол, не само за националния отбор.

Останах, защото се намериха много хора, които дойдоха и ми казаха, че трябва да остана и че имат нужда от това да остана. В личен план за мен това е доста тежка ситуация и доста голямо бреме, но смятам, че го дължа на българския волейбол, и затова искам да направя всичко възможно, което е по силите ми и тази година, за да постигна резултат.

- Чувствате ли се притиснат до стената, че трябва да спечелите на всяка цена олимпийската квалификация в София, и какво ще се случи, ако не успеете?

- Ако не успеем, ще бъде лошо за волейбола. Иначе да, чувствам се притиснат до стената, защото общественото мнение много влияе. То е важно, разбира се, но в много случаи не е реално. Сега надвишава истинските възможности на отбора и на ситуацията. В никакъв случай обаче не може да бъде оправдание и смятам, че ние трябва да направим всичко възможно и да класираме България на олимпиадата. Аз ще работя за това и ще направя всичко възможно да го постигнем. Ще бъде тежко, ако не успеем.

В никакъв случай обаче не се притеснявам. Аз знам, че всички хора, с които съм се обградил в щаба на националния отбор, и аз ще направим всичко възможно, за да постигнем добри резултати. Когато работата е свършена и е направена максимално добре, да става каквото ще.

- Каква е ролята на мотивацията и как вие се мотивирате за работа при тези условия?

- Когато говорим за национален отбор, според мен мотивацията е различна. Хората, които идват да играят за отбора на своята страна, не могат да имат като мотивация нищо друго освен именно достойното представяне на знамето и на народа си в чужбина. Трябва да кажа, че през миналата година не е имало липса на мотивация нито в състава, нито в треньорския щаб на националния отбор. Работихме много усърдно. И това е изключително важно. За да се стигне до високи резултати, мотивацията е много важна, но накрая трябват и някои малки саможертви. Защото говорим за дълги периоди от време, в които играчите не виждат семействата си, тренират, работят усърдно, стараят се, лишават се от много неща. Разбира се, националното ни чувство трябва да е основното, което да ни води.

- Коя е идеалната победа за вас?

- Последната победа, защото винаги е важен следващият мач. Победите не ги деля на по-важни и идеални. Целта в спорта е да се побеждава. Разбира се, да се побеждава, но на всяка цена да е по правилата на спорта, на феърплея. Още преди 5 години, когато дойдох в Тренто, на въпроса коя би била най-голямата победа и нещото, за което най-силно мечтая, аз съм отговорил „олимпийската титла”. И това преди въобще да съм мислил, че ще стана треньор на националния отбор. Аз смятам, че най-голямата победа в спорта е олимпийската титла. Разбира се, мечтите са мечти затова, защото са много трудно постижими. Това е и моя мечта от дете – да отида на олимпиада и да спечеля. Не искам обаче хората да го смятат като обещание. На първия етап като професионалист си поставям задачата да отидем на олимпиада. Но пък също така в съвременния волейбол ситуацията е такава, че е много по-трудно да отидеш на олимпиада, отколкото да се представиш добре там. Защото на игрите участват и отбори от други континенти, които са на по-слабо ниво.

- Кое ви беше най-трудно в началото в Тренто?

- Като всяко начало и това беше много трудно. Един месец преди началото на първия ми сезон тук реално Тренто нямаше отбор. Тук имаше само четирима състезатели с договор, които не бяха звезди, а на всички останали, които бяха по-добри, им изтичаха договорите и си заминаха. Така че първата година беше много трудна и заради това направих нещо доста логично – взех повече българи. Трудът ни се оправда и още първата година спечелихме първенството. А това беше едно постижение доста над очакванията на клуба и на града. Имаше много еуфория в Тренто, всички хора започнаха да ни обръщат внимание и работата тръгна по друг, по-лесен начин. Оттогава всичко започна да става много по-различно.

- Правили ли сте си дългосрочен план докога ще останете в Тренто?

- Аз лично съм толкова признателен на хората, които ми дадоха тази възможност, да работя тук, и за условията, които ми създадоха, че ще съм тук, докато проектът „Тренто” съществува в този вид. Докато клубът ме иска, ще остана. Не искам да разглеждам никакви други предложения, просто се чувствам толкова свързан с този проект и с нещата, които сме постигнали заедно, че никакво друго предложение на този етап не би било интересно за мене. А предложения не ми липсват, но аз се чувствам добре тук и искам да продължа работата си тук, докато условията го позволяват.

- Продължава ли да ви е интересно в клубния волейбол, след като сте постигнали всичко? Какво ви държи още?

- Аз нямам никакъв проблем с мотивацията. Никога не гледам предишните мачове. Победите не ги гледам втори път. Гледам само загубите, за да ги анализирам. Не мисля за титлите, които сме спечелили. Винаги се съсредоточавам върху следващото състезание и предстоящия мач. Доволен съм, че президентът на нашия клуб, генералният директор и всички в „Трентино” успяха да прегърнат тази философия. И заради това нямам проблем. Никой не се е главозамаял от успехите, работата продължава по същия начин. Нямаме никакви проблеми с известността дори и между играчите. Всичките ни волейболисти успяха да останат здраво стъпили на земята, никой не се промени от факта, че сме спечелили всичко на клубно ниво. Така че работата за нас си продължава, тя е рутинна, тежка, всекидневна, но пък получаваме удоволствие от победите.